(A Family Dinner at the Ritz New York by Paul Cesar

(A Family Dinner at the Ritz New York by Paul Cesar Helleu)

„ Почитай татко си и майка си, с цел да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава. ”

Както всички заповеди, по този начин тази има за цел не просто да контролира връзката сред децата и родителите, а да ни покаже, че нейното осъществяване има безконечни измерения в царството Божие, тъй като всяка заповед има директно влияние върху целия човек. Всъщност проводникът на Божията берекет, която е кислородът на нашата душа, е пазенето на заповедите. Един отец споделя, че както Адам, по този начин и дяволът не се отрекли от Бога - те не са паднали поради това. Не споделили, че Бог не съществува или отхвърляме се от Него, а нарушили Неговата заповед. Затова пазенето на Божиите заповеди води до директно другарство с Бога и има избавително, сотириологично значение за нас. Ще отговоря на няколко въпроса, които сте ми задали:

Какво да върша, когато родителите не ме схващат и не мога да споделям с тях?

Когато те спорят и не приказват между тях, би трябвало ли да бъда с единия или с другия?

Когато те желаят от мене нещо и аз не мога да го направя, по какъв начин би трябвало да отвръщам?

Когато желаят да се разведат, по какъв начин би трябвало да се отнеса към това?

Когато аз желая нещо и не ме оставят да го направя?

И по този начин, да стартираме с въпроса:

Какво вършим, когато не ме схващат и не мога да споделям с тях?

Този въпрос се слага в фамилията, в връзките сред родителите и децата, само че той стои и сред съпрузите, както и в останалите обществени връзки. На пръв взор наподобява, че този, който го задава, има право: индивидът, който не схващат, е пренебрегнат, терзае се и страда. Не знам, може да бъркам, само че мисля, че когато не можем да споделяме с един човек, тогава казусът в действителност стартира от нас самите и тази рекламация, податливост или предпочитание другите да ни схващат не е напълно здрава. Мисля, че когато човек има мир със себе си и в него се хармонизират всички душевни сили и придобие мир, както споделят отците, който извира от връзката и общуването с Бога, тогава всички наши датчици, мозъкът, разсъдъкът, стартират да работят по различен метод и се научаваме да одобряваме другия човек както е и да не чакаме от него неща, които не може да ни даде или даже не би трябвало да ни даде. Защото, колкото и да е добър, отново не би могъл да ги даде, бидейки човек. Човекът има лимитирани благоприятни условия. Каквото и да прави, не може да стане свръхчовек, не може да планува всичко и постоянно какви потребности ще имаме ние. Нито може да гадае какво въодушевление имаме, с цел да се държи по съответния метод.

Затова, когато споделяме, че родителите не ме схващат, би трябвало да обърнем въпроса и да кажем, добре, ти разбираш ли ги? Опитай се първо ти да ги схванеш, почни да мислиш по този начин, както те мислят, сложи се на тяхно място и си кажи по какъв начин мисли майка ми, татко ми, поеми върху себе си целия техен нравствен състав, нрав, възраст, отношение към теб, че те са твои родители, и ти произхождаш от тях, те не могат да те зачеркнат, да те отхвърлят, т.е. каквото и да вършат, не могат да те не помнят. Но в действителност каквото и да правиш - заведи една майка в най-големите университети на света да й предадат уроци да не помни детето си - тя не може да го направи. Освен в случай че не се разболее душевно, само че при естествени условия е невероятно да се отхвърли от себе си (т.е. от детето си). Докато едно дете не помни родителите си. Когато вие обикаляте нощем, помните ли майка си? Докато майката не може да не помни детето си, което отсъства, нито може да спи. Въпреки че се връщате вкъщи и се пробвате да я убедите, че не трябваше да прави по този начин и да ви чака, не е допустимо тя да го направи, тъй като не може да промени себе си. Затова 50 % от пътя към разбирателството с родителите се реализира, в случай че вие да се поставите на мястото на родителите и разберете по какъв начин мислят те.

Когато дадеш на другия това, което му принадлежи, тогава отваряш пътя да ти даде това, което искаш.

Вие, които сте млади, по-лесно можете да приближите вашите родители, да им помогнете да отворят сърцата си, в сравнение с те да приближат вас, колкото и да са привързани към вас и да имат такова предпочитание. Те са в по-напреднала възраст, към този момент са обременени с редица обществени компликации, имат и нарцисизъм - възрастни хора са, имат и своя резистентен към този момент нрав. Може и да желаят да се приближат до своето дете, само че не могат или го вършат, само че по неправилен метод. Знаете, че мечката, когато тръгне да прегърне меченцето си, от огромна обич го стиска и може да го смачка - тъй като има страшни мускули, хваща дървото и го смачква. Малкото одеве се е родило, горкото, меченце е, само че няма сили, а мечката от огромна обич го хваща да го целуне и го смачква.

И аз съм срещал родители, които желаят да приближат детето си, само че не знаят по какъв начин да го създадат със примирение, не могат да го одобряват, а го приближават, правейки му забележка, карайки му се, унизявайки го. Всъщност те поставят старания да приближат своето дете, само че не знаят метода, от време на време дори иронизират детето си. Понечва да сътвори връзка с детето си и стартира разговор, като го иронизира, тъй като не знае различен метод да прекара мост към него. Затова и детето с присъщия си нарцисизъм тутакси прекъсва връзката. Ето, виждаш ли, искаш да ми кажеш нещо и ме иронизираш, нямаш ми доверие, подценяваш ме, потискаш ме! Така се получава разпад в връзките.

Вие, които сте млади и по-образовани от вашите родители и по природа сте по-смирени, по-гъвкави и чувствителни, по-добре вие самите се научете да доближавате своите родители. Както споделих, вижте какви потребности имат, нещата са доста елементарни. Знаете ли от какво имат потребност родителите - имат потребността детето да демонстрира към тях детска обич. Майка ни, татко ни, колкото и да са остарели, колкото и ние да сме пораснали, не престават да са наши родители и ние техни деца. Може да са на възраст, само че когато ги доближаваме, те желаят да се държим с тях по този начин, както когато бяхме дребни, да показваме нашата обич към родителите ни. Както едно дете отива и прегръща майка си, целува я, гали я, споделя й някоя смешка, по този начин правете с майка си и татко си, и ще видите, че ще се промени тяхното въодушевление. Родителят не може да устои на това. Не е допустимо.

Когато имаме за цел да поддържаме връзка с другия човек, тогава се отдалечаваме от своя нарцисизъм, изпразваме нашето аз и вървим напред към другия. Това придвижване не е двуличие. Мнозина от вас ми споделят: Това не е ли двуличие, отче? Не мога! След като не го усещам, няма да го върша. Това обаче не е двуличие. Но това, което в този момент правиш, е нарцисизъм, а егоизмът е татко на лицемерието. Защото, когато нямаш силата да се отречеш от себе си, да срещнеш другия човек, тогава ще извършиш всички несгоди на егоизма и тщеславието, една от които е и лицемерието. Христос какво направил? Той станал Човек за нас, понизи Себе Си, по този начин споделя св. ап. Павел и приел тяло като нашето, унизил Себе Си, станал като нас нас, с цел да срещне нас.

Мисля, че св. Епифаний Кипърски споделя, че Христос влезнал като червей на кукичката - както с цел да хванем рибата, слагаме червей, с цел да го захапе и я издърпваме, по този начин и Христос пристигнал при нас върху кукичката на Своята божествена природа, с цел да притегли и обожи индивида. Той приел човешка природа и станал Човек сходен нас във всичко, с цел да ни притегли, да ни хване и издърпа. Св. ап. Павел написа на учениците: Понеже аз диря не вашето, а вас.

Това е изкуство, борба, по какъв начин ще влезем в дома на мощния, на дявола и ще му вземем плячката. За да стане това, би трябвало да можем да грабнем от ръцете му тези, които е поробил. Това е изкуство, което ще научите занапред, когато сте още в своя дом, научете се да водите разговор с вашите родители, да излизате от вашите окопи и предубеждения и да посрещате вашите родители с дух на примирение и обич, с цел да можете да водите верен разговор с тях. Ако постигнете това, - и в този момент е елементарно, тъй като сте техни деца, ще го постигнете и на следващия ден, когато се ожените или по-късно, когато и вие ще станете родители, а и на всички места в живота си.

Затова, в случай че човек не се научи да демонстрира гъвкавост в живота си, което е знак за примирение, няма да може да напредне, ще отвори рани, ще сътвори проблеми и сетне това, което е още по-лошо, постоянно ще усеща, че другите са му отговорни. Винаги другите не го схващат, не го обичат, не признават неговия принос, той се жертва за всички, а никой не се жертва за него.

Продължаваме с въпросите:

Когато те спорят или не беседват между тях, би трябвало ли да взема страната на единия или другия?

Травма е човек да живее в семейство, където родителите му не беседват, или, както се споделя в другите въпроси, когато имат психически проблеми, дефекти или когато са пред бракоразвод.

Когато е налице нещо неприятно и решението няма да е идеално. Както се споделя в една светогорска сентенция - нито дявола да видиш, нито да се прекръстиш. С други думи, по-добре би било да ги няма тези неща и да не се постанова да намираме решения за тях. Но ето, че те съществуват.

В тези случаи е нужна огромна религия и молитва. Това действително е огромно тестване за душата на детето, което израства в такава среда. Но аз имам вяра, че в случай че в този дом има някой, който същински се моли, тогава молитвата става полюс, който притегля Бога, притегля благодатта и унищожава това напрежение, което съществува. Както и противоположното - в случай че в дома има даже единствено един човек, който има напрежение в себе си, той го предава и на другите.

Запознах се с един човек, в този момент е духовник, в Гърция, който ми сподели, че когато бил дребен, родителите му имали проблеми, и какво правил? Скривал се под леглото на майка си и цяла нощ се молил със сълзи. Дете, 9-10 годишно, молил се, до момента в който родителите му се помирят. Веднъж направило и знамение. Майка му била толкоз болна, че насмалко щяла да почине. Молейки се, до сутринта оздравяла, станало знамение. Виждал съм доста такива образци, извънредно доста в моя живот и съм чувал за доста, които действително са отвън всяка логичност.

Очакваш всичко да се взриви във въздуха, само че когато измежду това напрежение вложиш молитва и религия, цялостна с болежка религия, тогава нещата в действителност стартират да се трансформират. Дори да не стане това, в случай че има такива вкаменяване и свирепост, че благодатта не може да подейства, тогава тази берекет се връща върху нашата душа, в тази ситуация върху детето, което има проблем, и му оказва помощ да не се травмира. И още нещо. Дори да се травмира душата на детето от такива събития, когато то се кръсти в благодатта на молитвата, в благодатта на вярата и във връзката с Бога, тогава по-късно Бог трансформира тази детска контузия в преимущество. И до момента в който по предписание детето би трябвало да израсне като травмирано създание и персона, само че тъй като Божията берекет е оздравила контузията, излекуваната контузия се трансформира в част от неговия темперамент, с което оказва помощ и на други хора. Едно изстрадало и засегнато дете, в което е влезнала благодатта на Светия Дух, по-късно може да оказва помощ на ранените и страдащите. Докато детето, което не е познало болката, даже да се подвизава духовно, не може елементарно да помогне на другия.

Затова, когато у дома имаме проблеми, тогава с положителните думи, с нашия добър образец, с всички старания, които можем да поставим, би трябвало да оказваме помощ на нашите родители, само че повече от това да защитим себе си с молитвата и вярата в Бога. И още да не вършим грешката да оправдаваме единия и да упрекваме другия. За нас и единият е наш родител, и другият е наш родител, те са нашите татко и майка. И татко ни, в случай че има психически проблеми, какъвто и да е, е наш татко. Не можем да се отречем от него - едно дете, което отхвърля своя родител, наврежда освен на него, а и на себе си, изкривява нещо в себе си. Детето има потребност да има синовна връзка със своите родители. И освен с родителите си. Защото душата на детето има естетика в себе си и в случай че тя се загуби, по-късно стартират други неща: заболявания, вакуум, комплекси. Затова е велико нещо човек да има баланс и естетика, по тази причина е огромна отговорност и велика жертва да си родител. Да си родител значи, че би трябвало да умреш за детето. Истинският родител е този, който всеки час и минута умира за детето си. Тъжно е, когато родителят не е схванал, че би трябвало да почине за детето, т.е. да се отхвърли от себе си, с цел да може да живее неговото дете, и стартира да търси правата си, да търси самопризнание и да се наранява, че му е споделило една дума. Колко трагично е да виждаш родители, на които синът им или щерка им е споделила една дума и те се нараняват и се карат с детето си. Как може да ми каже това!? След това родителят упреква Бога и другите.

Друг въпрос: когато майка ми и татко ми желаят нещо от мен, а аз не мога да го върша, по какъв начин да постъпя?

Факт е, че постоянно доста родители, за жалост вероятно множеството в Кипър, желаят доста неща от децата си. Защото и те, горките, са били деца на своите родители, и в този момент се вманиачват – чакат детето пред едната школа, незабавно щом излезе, хоп, сграбчват го и го вкарват в колата, с цел да отиде на урок по пиано, излиза от пианото, сграбчва го и непосредствено на плуване, от плуването на... Подлудиха децата. Стресирани родители, а от доста стрес основават и уплашени деца.

Казах ви и други път - родителите имат доста искания към децата, задавят ги, задушават ги. Добре, когато детето е малко, върви от школа на школа. Когато малко порасне, в случай че разбере, че е за негово положително, върви отгоре-отгоре. Но по-късно какво става?

Сетне, в случай че детето има положителни връзки с тях и вътрешен баланс, научило се е да ги обича вярно и знае да ги уважава, тогава може и да им откаже по верен метод. Наистина, избрани пъти би трябвало да го направи, в случай че има такива неща. То може да го направи, да ги огорчи, да не се съгласи с това, което споделят, само че ще го направи по доста добър метод. Един елементарен образец. Девойка обича юноша и желае да се ожени за него, само че майка й, госпожата, която чака някакъв принц да вземе щерка й, не приема, че този „ вид ” ще вземе детето й. Започва да провокира хиляди проблеми и стигат до нас, духовниците.

- Какво да върша, отче? Да послушам майка ми, която не желае този, който обичам? Или да го взема и майка ми да влезе в болница от високо кръвно налягане?

А знаете, че майките влизат в болничното заведение, когато си изискат, както и подвигат кръвно, когато си изискат.

Какъв е отговорът? Отговорът е, че ще изслушаш какво ще ти каже майка ти, ще я оставиш да ти каже всичко, което има в себе си, доста съществено ще я изслушаш, ще помислиш доста добре и един, два, три, четири пъти. Но в случай че видиш, че доводите й не устоят - дали тъй като е дезинформирана или тъй като има огромно мнение за теб, или тъй като ти не можеш да обикнеш този, който тя желае, тогава ще й обясниш, че това нещо, скъпа майко, не става. Длъжна си да направиш това, което съвестта ти постанова, от момента, в който си в зрелост. Защото тези неща имат граници и уважението към родителите не значи да се заличи човешката персона. Не може един родител да унищожи свободата на детето, свободата на личността. От момента, в който Бог ни е дал свободата, зачита я и ти дава правото даже да се отречеш от Него, без значение че ще платиш за последствията. Но имаш това право. Така и ние би трябвало да подражаваме на небесния Отец и да признаем на нашето дете опцията да не ни чуе.

Ако детето е вътрешно уравновесено, тогава може да прояви самообладание. Това е въпрос на време, да минат една, две, три години. Ако във всичко имаш положителни връзки с твоите родители, това може да влияе вярно върху тях за един по-дълъг интервал от време, тъй че те да те схванат. Посочих ви един краен образец и обстановка. Но по предписание би трябвало да вземате доста съществено поради препоръките на родителите, тъй като, каквото и да вършим, в никакъв случай няма да има различен човек, който да ни обикне толкоз доста, колкото ни обичат нашите родители. Освен в случай че имаме свети хора към нас. Духовната обич в действителност стои над тази по плът. Но би трябвало да дарим родителите си с доста обич.

Зная, че родителите постоянно имат заболели хрумвания и доста предубеждения, само че каквото и да стане, надълбоко в нас постоянно би трябвало да ги оправдаваме, тъй като те са движени от обич. Важно нещо в индивида е неговата причина. Едно е злата предумисъл, друго е любовта. Може някой да ни хвали и да извършва желанията ни, само че да го прави не тъй като ни обича, въпреки това да ни харесва, а да го прави с неприятен умисъл, с неприятни подбуди. Докато другият може да ни се кара, да ни се противи и да ни наскърбява, само че го оправдаваме, тъй като го прави от обич. Затова би трябвало да оправдаваме родителите.

За страдание, има и случаи, когато Божията воля влиза в конфликт с волята на родителите. Тогава не може да отстъпваме, там няма място за компромис. Защото Бог е абсолютният и най-Висшият. Всички други неща са по-низши от Него. Много пъти любовта на децата към родителите или на родителите към децата е ставала причина за безконечна злополука и на детето, и на родителите. Докато краткотрайната омраза и изключително когато е поради Бога, има благотворни последствия. Родителят може да се кара, да реагира, да заплашва, склонявайки детето си да направи нещо обратно на Божията воля, само че ще пристигна час когато всичко ще приключи с победа на Бога в неговата душа.

Превод: Константин Константинов
Източник (със съкращения):
Картина: A Family Dinner at the Ritz New York by Paul Cesar Helleu